За Япония — като за Япония

— Не съжалявате ли, че ви доведох? — попита Хага сан… — Ето — рече той, — това е Япония, не онова там, където бяхме…

Не зная дали беше докрай прав Хага сан. И това беше Япония — старата, добрата, простодушата може би, Япония, но и онзи висок хотел с трите крила — той също беше Япония. Само че другата, модерната, наперената, напориста и пълна с желание да прилича на Америка Япония…

Хага сан правеше разлика между тях. Само че тази разлика постепенно щеше да се стопи. Булдозерите скоро щяха да потеглят насам, да нахълтат шумни и враждебни в тези тесни улички, да прегазят тези тесни кръчмички и барчета в тези бедни квартали, за им вземат тясното, да им вземат японското, да им вземат спомена и паметта.

Къде ще водиш тогава гостите си, Хага сан, да си допиват сакето, къде ще им показваш твоята стара Япония, своята стара приятелка от студентските бедни години?…

Интересно беше хрумването на Хага сан да ни доведе тук. И много човешко беше. Заведе ни в скъп и прескъп хотел, където сигурно остави цяло състояние за разкошната вечеря с гейшите. След това, без да ни пита, без да ни уведоми даже, ни доведе тук, в своята студентска кръчмичка, за да ни покаже любимата своя стара Япония. Лицето на Хага сан беше цъфнало — и мило му беше, че виждаше стари приятели, и друго му беше, че ги намира живи и здрави…

Както и очаквах, новината, че в барчето на Танака сан има не какви да е гости, се пръсна бързо в квартала. Нямаше да е Япония, ако не беше се разчуло. Как стана това не мога да кажа. Дали онези, които си излезнаха, набързо наобиколиха махалата, дали просто ни бяха забелязали, като слезнахме от таксито. В един момент се обърнах и видях вън зад прозореца десетина чифта — черни, остри очи, които ни оглеждаха. Станах от мястото си и излезнах. Преди Хага сан да ме усети, преди Хага сан да ме възпре. Ония вън не успяха да се скрият. От двете страни на прозорчестата решетка се бяха налепили японци. Едни клекнали ниско, до долния ъгъл на прозореца, по-горе над главите им се бяха подредили други, най-високите бяха заели горните ъгли на решетката. Като излезнах, цялата тия пирамида изведнъж се срути. Децата хукнаха да бягат. Възрастните обаче не можеха така да бягат, затова пък хора, които не знаят или не могат да бягат, знаят да се кланят. Че като се закланя онзи японски народ — един път, два пъти, в чудо се видях какво да правя. Поклоних се и аз. Изглежда не както трябва, изглежда прекалих с поклона, защото ония увеличиха оборотите. Аз пак се прегънах и — пак толкова дълбоко. Тия, които се бяха попилели, се завърнаха. И те се закланяха. Излезна Хага сан да види какво е станало с мене. Петнайсетината японци удвоиха старанието си. На големия жълт човек още по-дълбоко. Поклони се и Хага сан, само че не като мене — да си пречупи кръста, а леко, бавно, спокойно, достойно, улицата му отвърна със съвсем нисък поклон. Аз вече можех да стоя прав и да гледам. Хага сан пак повтори своя поклон, ония му отвърнаха със съответния, но още по-нисък, още по-дълбок. Тия хора бяха слаби, гладни и не беше никакъв проблем за тях да си глътнат стомаха и да се поклонят. Междувременно всички, които се бяха укрили, излязоха от местата си и се присъединяваха към кланящите си. О, видение! Цялата малка уличка, на която се появяваха нови и нови японци и японки, които като по даден знак излизаха от малките си къщички, започна да се кланя. Хага сан се навеждаше пред новодошлите, те му отвръщаха. Гледах и се чудех — да вадя ли фотоапарата, да счупя ли отново гръб в поклон, да се смея ли?…